Акад. Иван Гранитски История славяноболгарская“ на преподобния Паисий Хилендарски е първата

Акад. Иван Гранитски

„ История славяноболгарская “ на преподобния Паисий Хилендарски е първата искра, която възпламенява огъня на националното събуждане след съвсем петвековен мъртвешки сън, през който клетото Отечество пъшка под ярема на османлиите. Чудото на възкръсналия и неудържимо разгръщащ се в разнообразни направления разсънен български дух се крие в свещеното триединство и единодушие на три могъщи животворни потока, три енергийни струи, движени от три обществени групи дейци на Възраждането, или три сегмента от българското общество.

Първата група обгръща невидимата, само че непрекъсната душеспасителна активност на редица църковни дейци и свещенослужители на Православието, които като пазители на вярата, работят както в редица манастири и скитове в поробеното Отечество, по този начин и в монашеската република Атон – основно в Зографския и Хилендарския манастири. Тяхната активност приготвя експлоадирането на патриотичния и патриотичен възторг, осветил великата книга „ История славяноболгарская “. 

От излизането на „ История славяноболгарская “ през 1762 година до другата възпламеняваща националното и духовно събуждане искра, са минали едвам две-три десетилетия, само че книгата на Св. Софроний Врачански „ Житие и страдалчество грешного Софрония “ се трансформира освен във факел на верското самоосъзнаване, само че и на процедура съставлява първата значима художествена творба на българското Възраждане. Дейността на този поборник за вярата е удивителна – денонощна работа за просвещение на спящия народ и безпримерна жертвоготовност и всеотдаденост на националната идея. Със Св. Софроний Врачански при започване на XIX век стартира времето на всестранното възобновление на Отечеството. 

Има органическа и неразкъсваема връзка сред идейно-художествените послания на Паисий и Софроний и художествената, историческата и публицистична активност на дейците на българското възобновление. Огромни са заслугите на будители и духовни просветители като Неофит Бозвели, Васил Априлов, Спиридон Палаузов и Найден Геров. 

Само за няколко десетилетия след 1830 година сме очевидци на взривно разрастване на гения на главните дейци на нашето възобновление.

Освен килийните учебни заведения пораждат над 1500 читалища, които приготвят почвата за активността на революционерите в лицето на Георги Раковски, Любен Каравелов, Христо Ботев, комитетските дейци на Васил Левски. Би могло да се каже, че килийните учебни заведения и изключително читалищата съставляват самобитни протообразци на бъдещите общински и национални институции, които ще се оформят във към този момент свободна България. 

 Духовното събуждане на нацията към този момент е реалност, равнищата на националното схващане е готова с цел да бъдат засети семената на протеста и да се върви към практическите опити за обществено и национално избавление. Величаво дело, което прави Апостола на свободата Васил Левски със своите секрети революционни комитети.   Расовото, националното и общественото събуждане, за което приказваме, става допустимо с обединените старания и неуморната и жертвоотдадена активност на редица дейци на Светата православна черква, които реализират извоюваната църковна самостоятелност (нека напомним духовния и житейския героизъм на владиците Иларион Макариополски, Авксентий Велешки и Паисий Пловдивски); и с подвижничеството на просветителите от Цариградския кръг - Марко Балабанов, Петко Славейков, Константин Фотинов, Иван Богоров и прочие и букурещките умерени емигрантски кръгове; само че най-много с неудържимата революционна сила на двете легии в Белград, безкористното родолюбие и жертвоготовност на емигрантските революционни кръгове в Браила, Одеса, Букурещ, както и гениалната журналистика на Любен Каравелов във вестниците „ Свобода “ и „ Независимост “. 

Разбира се, невидимия диригент, който координира, облъчва и управлява, въодушевява и възпламенява събуждането на българското родолюбие е феноменалният Георги Раковски. Той кръстосва европейските столици, с цел да галванизира публичното мнение за подготовката на българското избавление. 

Важно е да се подчертае, че българските писатели и революционери, както и просветните дейци в огромната си част възприемат битките за църковна самостоятелност повече като политически, в сравнение с религиозни. Те виждат в църквата първообраза на бъдещата свободна страна с нейните „ институции “ от рода на епархии и енории, които могат да бъдат изпълнени с ново светско наличие. 

И таман в този повратен исторически интервал се трансформира и разбирането, и смисъла на понятието „ независимост “. Тя става „ политическа независимост “.

Новото мислене разрешава да бъде оспорена дотогавашната политическа власт на османлиите и да се прокламира правото на национална независимост за българите. Тъкмо тук е възелът на Възраждането. Ако средновековният човек, живеещ по нашите земи, не е мислел и е нямал такава визия за свободата, и за това не е оспорвал правото на тогавашната власт да доминира над българите, то възрожденският човек с новото си схващане въстава и упорства за лична национална независимост.

След следващата Руско-турска война през 1828-1829 година и похода на ген. Дибич Забалкански, група просветени съотечественици моли генерала да обърне внимание на желанието на българите да получат автономност или частична самостоятелност, както става с Влашко и Молдова, и  с Гърция. Генералът им възразява: „ Ама какви сте вие? Няма данни за български етнос. “ И фактически дотогава голямата част от българския народ има съзнание, че са православни, само че няма избистрено разбиране, че са българи.  За това помътено схващане доста способства и фанариотската жестока агитация, вековното духовно иго, на което е подложен българския народ от страна на Фенер – гръцката патриаршия. Този знаков исторически миг сякаш отпушва силата на цялостното национално събуждане. 

Процесът върви в няколко направления. Първата е националното самоосъзнаване. Почвата, несъмнено, е готова от огнените апели на преподобния Паисий българите да не не помнят своя жанр и език. 

Започва търпеливата и плодотворна активност на първите стихотворци /Димитър Попски, Константин Огнянович, Кирил Пейчинович, Неофит Рилски, Атанас Кипиловски, Неофит Бозвели, Иван Богоров, Кръстю Пишурка, Христодул Костович/ и изключително на Райко Жинзифов, Никола Козлев, Григор Пърличев, Добри Чинтулов. Появява се българската периодика, която форсира развиването на литературата, публицистиката, науката. Превеждат се типичен произведения на международната художествена литература и просвета. Създават се речници, граматики, христоматии, които стават скъпи пособия в българските учебни заведения. Те са нужни във образуването на българския литературен език и за укрепването на националното схващане.

Вторият значим подтик е общественото събуждане на Отечеството.  Провидението в точното време извежда на историческата сцена Георги Раковски, Любен Каравелов, Христо Ботев, Васил Левски, национал-революционерите и поборниците. Тук имаме няколко кръга, които самоотвержено и жертвоготовно работят за общественото събуждане. Единият са емигрантските дейци в Белград, Браила, Букурещ, Одеса, Болград и други Следващият кръг е образуван от легиите в Белград и тяхната активност за подготовка на български юнаци за военна и четническа активност. Специален е приноса на четите на Филип Тотю, Панайот Хитов, Стефан Караджа и Хаджи Димитър, които от време на време бунят българското общество, преминавайки Дунава. 

Третият значим енергиен пулс за събуждане на българското общество е нравствено-духовния. Тук можем да откроим три групи създатели, които работят без значение едни от други, само че преследват общата велика цел – Възраждането на Отечеството. Едната група е по този начин наречения цариградски просветителски кръг. Нека напомним, че в края на XVIII век най-големият български град е точно Цариград, защото там живеят над 50 000 българи. Българската колония е една от най-мащабните и задружните. Там работят освен бизнесмени, търговци, строители, само че и редица високо извисени възрожденци. Петко Славейков издава популярните си вестници „ Македония “ и „ Гайда “. Излизат редица други издания, кипи бурна издателска активност, в която вземат участие Константин Фотинов, Иван Богоров, Марко Балабанов и прочие

Вторият значим кръг работи в Букурещ. Той е образуван от високопросветени люде като Марин Дринов, Васил Друмев, Васил Стоянов, Тодор Пеев и други, които основават още през 1869 година Книжовното сдружение, станало по-късно протообраз на Българската академия на науките.

Най-важна и съдбоносна е активността на третия кръг духовни будители. Става дума за писателите Добри Чинтулов, Петко Славейков, Любен Каравелов, Иван Вазов, Захарий Стоянов и други, които освен поставят основите на модерната класическа художествена българска литература, само че и стартират съграждането на моралните икони, иконозират и възвисяват поборниците за национално избавление, от които има вопиюща потребност Отечеството. В своите знакови произведения тези създатели образуват идеалите, правилата, задачите на националното Възраждане и ги обличат във вълнуващи и въздействени художествени облици.

Трябва да подчертаем, че трите посоки – национално, обществено и нравствено-духовно са в естетика. И без значение, че личностите, които движат процесите, са доста разнообразни и работят разпръснати из целия Балкански полуостров, в последна сметка те преследват една цел – пробуждането на българското общество, оттърсването му от мрака на безпаметството и безродието. Както знаем революционерите и поборниците, /особено лудите млади глави като Христо Ботев и Стефан Стамболов/ неведнъж гневно полемизират с по-умерените революционни дейци, или с по този начин наречения просветителски кръг, който работи в Цариград, само че значимо е общото гонене на великата цел.

Големият швейцарски философ  и психоаналитик Карл Густав Юнг е татко на проникновената концепция за по този начин наречените синхроничности както в историята на обществата и народите, по този начин и в ориста на обособения човек. Разсъждавайки за чудото на българското Възраждане, не можем да не се съгласим, че теорията за синхроничностите важи и за нас, тъй като другата неуморна предприемчивост на свещенослужителите, просветителите и революционните дейци, се концентрира в една основна и благородна цел – цялостното събуждане на българското общество.

Необходимо е осмисляне и узряване на концепцията, че би трябвало да се извоюва независима страна и да се помни античната величава история, с цел да могат българите да се преизпълнят със самочувствие, че са наследници на няколко антични цивилизации.

Дейците на нашето Възраждане са изтъкани от възприятието за дълг пред Отечеството и за безкористно служение. Често пъти те живеят в бедност и дават последните си гологани за просветителска, богослужебна или революционна активност. Най-ярко това личи при основаването на тайните революцинни комитети от Апостола на националната гражданска война Васил Левски и при издаването на вестниците на Любен Каравелов „ Свобода “ и „ Независимост “, както по-късно и на Ботевите вестници – „ Знаме “, „ Дума на българските емигранти “, „ Свободна България “ и така нататък

Именно по тази причина будителите осъзнават, че най-силната сила е нравствената, таман нея разпалват те. И ни показват единствения верен и душеспасителен път към единението и публичната естетика. По този метод будителите реализират единодружие на сърцата и мозъците на целия български народ и възпламеняват възрожденската искра и измежду по-имотните пластове – бизнесмени, които с твърдоглав труд са се възмогнали и движат стопанския прогрес на Отечеството в подбалканските градчета, както и в Шумен, Сливен, Пловдив и други градове.

Трябва изрично да се подчертае, че пробуждането на българския народ не е еднократен акт, а непрестанен развой, който следва историческите пулсации и зигзаги. Първият звезден момент е в българското Осево време, /ако използваме отново определението на Карл Густав Юнг/, което обгръща края на XVIII доникъде на XIX век. Тогава се взривно разпростират упоменатите три типа проглеждане на обществото – национално, обществено и духовно-нравствено.

Вторият звезден момент на експлоадиране на национална сила е Освобождението /1879 г./ и опиянението от преди малко постигнатата национална самостоятелност.  То е в два такта – първият е Руско-турската война, подвигът на нашите опълченци и основаването на първите национални институции, оформянето структурата на новосъздадената страна. А вторият такт е Съединението на Княжество България с Източна Румелия /1885 г./. С героичния акт на Съединението е обвързвана и безподобната интензивност на Захарий Стоянов, който съвсем самичък списва вестник „ Борба “ и с огнената си журналистика приготвя българското общество за величавото събитие.

А по-късно идва и безпримерния героизъм на българските капитани и войничета, които побеждават вероломната сръбска войска в Българо-сръбската война и се покриват с неувяхваща популярност.

Третото могъщо изригване на национална сила е в навечерието на Балканските войни, когато от целия свят идват съотечественици, с цел да станат доброволци в Първата балканска война. Те отиват на фронта като на женитба – с хоругви и молебени, тъй като знаят, че ще се борят за избавление на техните събратя българи във към момента неосвободените елементи на обичаното Отечество. Поривът е величествен, силата е неописуема, защото дава отговор на вековния блян на българите да живеят под обща етническа стряха. 

Съдбата бе немилостива към нас и ние претърпяхме няколко национални произшествия в идващите десетилетия. Но изумително жилавото българско общество с поразително мощен генетичен код непрекъснато раждаше своите нови духовни будители. Тук е мястото да създадем още едно конкретизиране. През годините по инерция ние честваме като будители най-вече учители, просветители, писатели и прочие, само че може би би трябвало да разтеглим територията на това разбиране. Будители са и архитектите, които построяват публичните здания в новоосвободена България, будители са и храбрите ни генерали и войничета, които извоюват безпримерни победи в Балканската, Междусъюзническата и Първата международни войни.

Достатъчно е тук единствено да споменем имената на генералите Иван Колев, Стефан Тошев, Владимир Вазов, Георги Вазов. Будители във висшия смисъл на думата са и писателите, които /особено след дните на национална покруса/ вдъхват вяра на обезверения български народ.

Цялото творчество на писатели като: Любен Каравелов, Петко Славейков, Христо Ботев, Иван Вазов, Стоян Михайловски, Кирил Христов, Пенчо Славейков, Пейо Яворов, Димчо Дебелянов, Гео Милев, Никола Фурнаджиев, Атанас Далчев, Николай Лилиев, Асен Разцветников, Елин Пелин, Йордан Йовков, поетите на 40-те години на предишния век и така нататък Тяхното име е легион и цялото им творчество е отдадено на духовното самоосъзнаване и проглеждане на българския народ. 

Следващото сходно духовно изригване е интервалът на 60-те – 70-те години на предишния век, който безспорно може да бъде избран като златен век за развиването на българската литература, просвета и изкуство...

Будителите през тези два века и половина, след появяването на великата книга на Паисий Хилендарски, неуморно работят за реализиране на естетика на извиращата национална сила, спомагат за целеустременост, единство на всички витални сили на обществото и разпалват неукротим блян към реализиране на висшите национални цели – а точно приютяването на съотечествениците под обща национална стряха, духовно, обществено и стопанско възмогване. Нашите будители праволинейно следват думите на Св. Григорий Богослов, че умният, виновният, благородният и сензитивен човек „ би трябвало да размишлява и през деня и нощем “. Ето в това се състои чудото на българското Възраждане, чудото на непрекъснато избухващата духовна сила на будителството.